Откъс от книгата на Жак Лакан "Семейните комплекси", стр. 146-150.

"Фройд направи революция с откриването на комплексите, защото като терапевт, по-загрижен за болния, отколкото за болестта, той се стреми да разбере болния, за да го излекува, и се интересува от онова, което бе пренебрегвано под названието “съдържание” на симптомите и което е най-конкретната част от тяхната реалност: а именно обектът, който предизвиква фобия, системата или телесната функция, засегнати при хистерията, от представата или от афекта, които владеят индивида при натрапчивата невроза.

Именно по този начин той успя да разшифрова в самото им съдържание причините за тези симптоми: въпреки че тези причини, с натрупването на опита, се разкриха като по-сложни, важно е да не ги свеждаме до абстракция, а да задълбочаваме това драматично значение, което будеше нашето възхищение със съответствието между научното вдъхновение и резултатите от изследването.

Фройд най-напред посочи като причина за произхода на симптомите някакво секуално прелъстяване чрез повече или по-малко перверзни маневри, което индивидът е понесъл в ранна възраст, или пък някоя сцена, която в ранното му детство го е инициирала видимо или слухово в сексуалните отношения на възрастните. Тоест, ако, от една страна, тези факти са се разкривали като достатъчно травмиращи, за да отклонят сексуалността към ненормални тенденции, в същото време те са показвали, че правилното развитие на тези различни тенденции и тяхното нормално задоволяване по автоеротичен път са присъщи за ранното детство. Ето защо, ако, от друга страна, тези травми са изглеждали като най-обикновен акт, породен от инициативата на някой брат или от невниманието на родителите, участието на детето ще се окаже все по-активно с развитието на детската сексуалност и утвърждаването на неговите мотиви за удоволствие или разследване. Вследствие на това тези тенденции изглеждат групирани в типични комплекси от нормалната структура на семейството, което им е предоставило техните първи обекти. Затова и никой друг факт освен раждането на брат не ускорява повече такова формиране на комплекс, възбуждайки чрез своята загадъчност любопитството на детето, активирайки отново основните вълнения на привързаността му към майката чрез знаците на бременността и чрез наблюдаването на грижите, които тя полага за новороденото, най-сетне чрез присъствието на бащата до нея, на онова, което детето отгатва за мистерията на сесксуалността, това, което усеща от нейните ранни пориви, и онова, от което се опасява вследствие на заплахите, с които му се забранява задоволяването им чрез мастурбация. Така поне изглежда като определена чрез групата си и чрез момента семейната съвкупност, която според Фройд формира възловия комплекс на неврозите. Оттук той е обособил Едиповия комплекс и по-нататък ще видим по какъв начин този произход предопределя схващането, което той си е изградил за този комплекс.

Ще заключим, че чрез комплекса се определя двойна инстанция на причини: по-горе цитираните травми, които получават важността на влиянието си в еволюцията му, отношенията в семейната група, които могат да предизвикат нетипичности в образуването му. И ако практиката с неврозите проявява честотата на аномалиите на семейната атмосфера, трябва да се спрем на формирането на симптома, за да определим последствята от аномалиите.

Впечатленията, произхождащи от травмата, изглеждаха на пръв поглед определящи за симптома чрез една проста връзка: част от спомена за тях, ако не представителната му форма, то поне съответстващият й афект, е била не забравена, а изтласкана в несъзнаваното, а симптомът, въпреки, че изразяванетому приема не по-малко разнообразни пътища, е бил сведен до функция на изразяване на изтласканото, което показва по този начин постоянното си присъствие в психиката. Действително, не само произходът на симптома се обяснява чрез интерпретация според ключ като символизъм, изместване и т.н., подходящ за формата му, а и самият симптом изчезва постепенно със съобщаването на обяснението за него на субекта. Положението, че симптомът се лекува, като впечетлението за неговия произход бъде доведено до съзнанието на субекта, като в същото време се показва и ирационалността му, използва проправените пътища на Сократовата идея, че човек се освобождава чрез познанието на самия себе си посредством интуицията на разума. Но простотата и оптимизмът на тази концепция трябваше да претърпят все по-сериозни корекции, тъй като опитът показа, че индивидът оказва съпротива срещу изясняването на симптома и че преобладаващата сила при лечението е ефективен пренос, имащ за обект аналитика.

Въпреки това от този етап остава идеята, че невротичният симптом представлява за субекта момент от неговия опит, в който той не съумява да се разпознае, някаква форма на разделение на личността. Но колкото повече анализата проникваше във формирането на на симптома, разбирането за него отстъпи от ясната функция на изразяване на несъзнаваното, към една по-неясна функция на защита срещу невротичния страх. В последните си схващания Фройд смята този невротичен страх за сигнал, резултат от първична ситуация на раздяла, който се събужда при опасност, наподобяваща опасността от кастрация. Следователно ще приемем, че симптомът фрагментира личността, защитата на индивида ще се състои в преодоляването на тази опасност, забранявайки си достъпа до реалността под символична или сублимирана форма. Формата, която разпознаваме в тази концепция за симптома може да бъде разбрана чрез динамиката на тенденциите, но тя се стреми да преведе на езика на структурата отношението на симптома към субекта, измествайки интереса върху функцията на симптома по отношение на реалността.

Забраните, за които става дума, представлят отношения, които са недостъпни за контрола на съзнанието и се разкриват само негативно в поведението, но те разкриват ясно своята насоченост в светлината на психоанализата; те показват цялостта на организация, като се започне от привидно случайните труднусти във функциите и неотвратимостта на съдбата, която осуетява всяко действие и се завърши с характерното за човешкия вид чуството за вина. Следователно, класическата психология е грешала, като смятала, че Аз-ът, този обект, в който субектът се отразява като съгласуван с реалността, която той разпознава за външна спрямо него, съдържа всички отношения, които определят психиката на субекта. Грешка, водеща до безизходица в теорията на знанието и до по-горе споменатия провал на някаква морална концепция."