Откъс от книгата на Мод Манони "Изоставащото дете и неговата майка", стр. 25-28.

"Знаем, че в педиатричната консултация се случва една майка да се консултира за чернодробни или стомашни болки и тези симптоми не са нищо друго освен проява на тревожност (на майката или на детето), изразяващи се чрез този език без думи, какъвто е болестта. Психоаналитичното слушане, каквото педиатърът би могъл да има в такива случаи, позволява разрешаването на някои "спешни" случаи; до такава степен е вярно, че смъртната опасност, в която се намира детето, е понякога преди всичко безсилие да се понесе прекалено голямата тежест на тревожността.

Намесата на лекаря, който се оставя на мястото на детето да бъде белязан от смута на майката, позволява възстановяване на нормалните отношения майка-дете, които са абсолютно необходими, за да може малкото дете да продължи да живее.

Трябва да се подчертае един факт: хората се консултират за даден симптом, който изглежда действително сериозен, а често става дума за нещо съвсем друго. Емоционалната тежест, вината, която бележи всичко, което бива държано скрито, не само за собственото съзнание, но и за това на лекаря, е от такова значение, че я приемаме без обсъждане.

Именно като лекува соматичната болест, но същевременно имайки психоаналитично слушане спрямо нещата, които другаде не вървят, лекарят помага на майката да извърши сама изместването, което преди това е отказвала да направи.

Така стоят нещата до известна степен, когато хората идват при нас да се консултират за "умствено изоставане". Редки са случаите, в които родителите с готовност приемат да се даде психоаналитично измерение на проблем, който според тях трябва да се реши само на практическо ниво: или трябва да отречем, че е налице изоставане, или да дадем конкретно лечение (помощен клас, операция, лекарство), за да премахнем една съвсем точно определена болка, без която, както ни казват, "всичко би вървяло добре".

Но какво всъщност е умствената изостаналост?

Тук са възможни два вида отношение: или консултантът "знае" и осланяйки се на позицията на знанието ориентира детето към някаква компетентна служба за рехабилитация, или се опитва да разбере и му е все едно, колко време му трябва: винаги е твърде рано да осъдиш жив човек.

Аз преднамерено избрах да не знам. Искам да кажа, че съзнавайки психиатричния проблем, който се поставя, винаги съм отделяла време за размисъл - за детето времето за диалог беше удължавано възможно най-много.

Тогава във всеки случай отвъд симптома се открояваше значение, което би могло да има своята важност при едно евентуално лечение. Всеки път се появяваше един тип междучовешко отношение, което позволяваше, ако можехме да го изясним, да въведем в езика това, което често оставаше застинало единствено в симптома. Ако набързо превъзпитавах симптома, не само щях да оставя да се изплъзне една съществена възможност за изразяване, но щях да бъда и съучастник на една лъжа от страна на родителите. Лъжа, която субектът също спазваше по някакъв начин, оставайки в своя затворен свят.

... За мен въпросът не е да открия нова причина за забавянето на развитието, нито да поставя по-точна диагноза. Аз се стремя чисто и просто да отида отвъд етикета, който е станал отправна точка за кристализирането на тревожност в семейството.

Въпросът, който си поставям, не е: дебил или не? Той би бил по-скоро от следния порядък: какво е нарушено на нивото на езика (в отношението майка-дете) и което се изразява по страничен път, сковаващ субекта в социалния статус, който му е бил даден, и сковаващ майката в ролята, която тя е възприела?

Следователно композиционният метод, който използвам в тази глава, по един много първичен начин ще вземе за отправна точка диагнози, поставени от други, а не от мен. Аз не се опитвам да въведа различна класификация. Напротив, стремя се, изхождайки от изречената присъда, да я поставя под въпрос. Чрез тези случаи посочвам отклоненията, които мога да открия в тях: психотични черти, перверзност, семейни драми. Как тези черти след това ще се групират, за да оформят фигурата на умствено изостаналото дете, както я схващам? По-нататък книгата подема отново тези теми, набляга на това, което е било посочено, оставяйки въпреки всичко портрета на "изоставащото" дете в полумрак, защото на този стадий от изследването разходката в мрака е за предпочитане пред увереността, която дава светлината.

"Кажете ми, моля, като че ли признават тези деца, това, което съм аз, кажете ми го веднъж завинаги, за да мога напълно спокойно да се върна на мястото си в сянката и да се намеря отново удобно в мрака."

Но тъкмо чрез думите си не искам да предизвиквам действието на субекта.

Той има своите причини да остане в нощта. Аз се старая да го последвам. Светлината идва само на моменти. Извинявам се на читателя, че го оставям в тази абсолютно необходима тревожност на полусянката и безпорядъка.

Тръгвайки от безпорядъка, ще се очертае известен ред. Той може би няма да бъде нито моят, нито вашият, а този на субекта и тогава ще разбираме по-добре.

Какво друго е психоаналитичното приключение, ако не това непрекъснато пътуване по неизследвани пътеки, където истината се съзира, но никога не се постига?"