Откъс от книгата на Франсоаз Долто "Несъзнаваният образ на тялото", стр. 98-99

..."Първата стъпка към това да стана като баща ми, беше да бъда сестра ми", казваше едно дете, което беше принудено да стигне до опит за самоубийство. Това беше интелигентно тринадесетгодишно момче, на което му трябваха два дни, за да излезе от комата. То се беше опитало да се самоубие с кухненски нож, намушквайки се в корема. То беше влудило персонала на хирургията, казвайки, като дошло на себе си: "Но защо, щом като пак ще го направя!" Тогава, обезсърчени, те бяха помислили за психоаналитик и ме извикаха на консултация. Аз знаех само, че то има две сестри, едната малко по-голяма от него, а другата по-малка и че той е единственото момче в семейството. И това беше първото нещо, което му казах. То беше със затворени очи; аз чаках да ги отвори. То почувства присъствието ми. То отвори очи, погледна ме, аз му казах името си и че съм психоаналитик, че съм била извикана от хората от отделението "защото е трябвало два дни, за да Ви реанимират, а първите Ви думи са били: "Защо ме реанимирахте, сега трябва да започвам отначало." Е, поставете се на мястото на лекарите и хирурзите, които са успели да спасят едно дете, обречено на смърт, а то им казва: "Искам да умра." Те не разбират защо и именно затова извикаха мен, която съм психоаналитик, за да видя заедно с Вас, дали наистина искате да умрете, или искате да живеете, но не знаете как точно. Е, ако искате да говорите с мен,... (той отново беше затворил очи) " ... дайте ми знак с клепачите си, защото не можете да говорите" (той имаше тръби навсякъде) " а ако не искате да ме виждате, тогава бих Ви разбрала, не ми правете знак и аз ще си тръгна. Вие имате правото да искате да умрете, но мисля, че би било интересно да разберете, че може би има възможност да живеете, ако разберете причините, поради които смятате, че нямате право да живеете."

Тогава той ми направи знак два пъти: отвори и затвори клепачите си. Аз му казах: "Казвам се г-жа Долто, Вие се казвате еди-как си и аз ще идвам в болницата всеки вторник. Ще можем да говорим, но можете ли сега да ми кажете, тъй като все пак можете малко да говорите, защо трябва да го направите пак? - Никога не съм бил като другите. - Ами, това не ме учудва, защото другите са момичета, а Вие сте момче!" Той отвори широко очи, като че беше смаян от моя отговор. А аз му казах: "До следващия вторник!"